Георги Марков
Бургаско ноктюрно
Обичах Бургас повече,отколкото който и да е друг град в България.Не заради морето.А заради хората.За мен този доста неугледен и грозничък град притежаваше нещо,което толкова много липсваше на София,Пловдив и Варна.Естествеността на бургазлии,широките им възгледи, чудесното чувство за хумор.Някои казваха,че това се дължало на пристанището като всекидневен прозорец към света.Други твърдяха,че просто хората си бяха такива от векове и че завистта,злобата и отмъстителността на някои от останалите български краища не бяха пуснали корени тук.
Затова всеки път,когато пристигах от София,веднага усещах различната атмосфера.Постоянното напрежение, нервност и възбуда на столицата и бремето на неспиращи интриги, всевъзможни обществени комбимнациии лицемерни задължения ме изпълваха с носталгия към простата и непринудена бургаска атмосфера.Изглежда.че това мое чувство към Бургас се споделяше от мнозина други софиянци,докато се превърна в досадна софийска мода.Така или иначе, градът живееше свой собствен интелектуален живот,който имаше свои силни представители и свои исторически моменти.
Едва ли някога ще мога забравя епопеята на Бургаския театър, за който ще стане дума малко по-късно в тези репортажи, когато един вдъхновен колектив, начело с Юлия Огнянова, Вили Цанков, Леон Даниел и Иван Радоев с възхитителна творческа дързост се ротивипостави на конюнктурщината в изкуството и създаде представления, за които и до днешен се говори. Театърът беше смазан,колективът – разпилян, духът – унищожен.Но спомените останаха.Едно от малкото красиви неща, с които българската интелигенция би могла да се гордее, беше общата борба да се спаси Бургаският театър от ботуша на властващата посредственост.За мен Бургас по онова време значеше още двама чудесни поети – Христо Фотев и Недялко Йорданов, който започна да се издига като добър драматург, и един забележителен художник – Георги Баев.Плюс десетки млади и интересни хора - не толкова от средите на изкуството,колкото от техническата интелигенция.
